Целунах те, но не за сбогом,

Макар да знаех,че няма да те видя скоро.

Забързана на път за вкъщи тичах.

От бурята и от тълпи хорски аз да избягам.

Макар да исках цяла нощ навън да бродя.

Небето в черни облаци кипеше.

Но аз не спирах.Душата  ми скърбеше.

В ураган от чувства диви яростно се мятах.

Дали да се обърна,за да ти помахам?

Но не за сбогом.А за “върни се,полет”.

Дъждът плющеше.

Не се обърнах.Дори не дишах.

Загубих се в пороя.Бях онемяла песен.

Наполовин изпята.Страшно беше....

Но не от вятъра болеше.

От твоя нежен полъх ,

погалена се молех в морето аз да те намеря.

Далече при корабите

където разделените души отново да се слеят.

Прибрах се у дома.Горяха свещи.

Огледалото в коридора

с печален мокър образ ме посрещна.

Нима в чужд живот живея?Не в моя?

Очите ми единствено пламтяха.

Напомниха ми,че съм сподавен порив.

Чиято страст не ще угасне в твоите пещи.

Комиците разсмиват от TB екрана

а аз през парещи сълзи се смея...

Усмихната, но аз си знам как страдам.

Намерена от теб душата ми сияе,

 на кръстопът се лутам между Ада и Рая.

Ту литвам,ту отново падам...ставам...

Болеше !!!

Но не от белега на скорошната рана.

Душата разсечена на две се терзае.

А вятърът навън бумтеше волен.

Чувам диви коне галопират

и далечен тътен  нощта раздира.

След метеж емоционален

сърцето самотно ридае

С моята сродна душа се разделях...